ГОРДОСТ? ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ!
200 години след гибелта на Джейн Остин, за Маргарита Петкова тематиката от най-известния й разказ не е изчерпана
Няма да чета конско. Няма да влизам в ролята на наставник. Изобщо няма да възправям външност на ревнив пазител. Просто през днешния ден се навършват 100 години, откогато Джейн Остин, авторката на романа „ Гордост и предубеждения ” е в по-добрия, както споделят, свят и оттова ни гледа сеирите по тематиката.
Няма да ви разказвам отново романа. Който чел - чел, кой каквото схванал – схванал. Аз от време на време си разчоплям такива завързани тематики – от библейските до актуалните им измерения.
Гордостта е един от седемте смъртни гряха. Същевременно обаче всеки човек би следвало да има горделивост. Къде се „ бият ” тогава понятията? Гордостта е грях, когато е в смисъла на надменност, на суетност, на пустославие, на пренебрежителност. Гордостта обаче е добродетел в смисъла на достолепие, на самоуважение, на чест. Елементарно. Да, но какъв брой тънка е границата - колкото невъзможността камила да мине през иглено ухо. Надявам се, че към този момент всички знаят, дето не едногърбо или двугърбо животно следва да се провира през дупчицата на иглата, а камила с акцентиране на последното „ а ”, която се явява просто нишка, нещо като пълен конец, най-грубо казано. Което не значи, че влизането в Царството небесно на недостойните за него, става от елементарно, по-лесно. Но да оставим това за когато му пристигна времето. Сега иде тирада за гордостта. И дали тя се е трансформирала в днешното ни необмислено забързано съществуване в излишен и комичен фатализъм. Много образци всеки от нас би могъл да извади в интерес на тезата, че да си горделив и несклоняем носи единствено негативи. Превиването на гръбнака в името на хляба, на покрива над главата, на следващото ходило по кариеристичната стълба, та чак до върха й, където с блеснал взор можеш да кажеш „ Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя! ”, за жалост (мое) и мотив за задоволство (нечие), от дълго време не е медицински въпрос. Това гръбначно деформиране е въпрос на морал.
Но, споделих, аз няма да ви го чета. Защото ох, по какъв начин съм се правила на горда, мислейки си, че напряко съм неотразима! Независима, та чак „ Женевиев, Вие шествате над нещата ”! Накокошинена, с висок гард и постоянно вдигнато рамо! Сакън да не покажа уязвимост, сакън да не се разбере какъв брой съм уязвима, безпомощна, омотана като патка в кълчищата на личните си усеща. Вярно, мама от дете ми набиваше в главата, че би трябвало постоянно да се държа „ на състояние ”. Много е смешно и старомодно, но значеше да не се посрамвам, да не ставам за смях, да върша положително усещане.
Роптаех, че налог публично мнение не заплащам, обаче от време на време плащах за сметка на самата себе си. И до в този момент не знам дали пък не е било за положително.
На абитуриентския си бал отидох с Училищното си гадже, аз, бе, аз, съвсем единствена от целия випуск не с джентълмен от класа, а с гаджето ми, което беше приключило същата гимназия две години преди мене. Горда, нафукана, „ ниц, пък да видите! ”, признавам си го. И до момента в който в зала „ Универсиада ” се тъпчехме всички зрелостника от региона под звуците на „ Щурците ” и помня ли кой тъкмо, в компанията на студени сандвичи и топла бира, той ми подмятна сякаш безгрижно, само че доста съществено, че към този момент имам цялостното право на независими решения. Аз обаче, доста горда от своята автономия, го прекъснах: „ Глупости, има ли смисъл да си скапваме другарството! ” Щото нали – няма да ми омекват колената, я!
Години по-късно, тъй като в действителност не си развалихме другарството и до през днешния ден, той ми сподели, че в случай че тогава не съм го отрязала, е щял да ми направи предложение. Нито той беше мистър Дарси, нито аз Лизи, та току-виж бях приела. И кой знае какво бих си предизвикала или бих си икономисала. Впрочем на него също. А Моят човек не пропуща да ми напомня великото ми пояснение, направено на една нощна скамейка, до момента в който се прибирахме към неговата квартира. Бях убийствено влюбена, само че още по-убийствено се пънех той да не разбере какъв брой съм подвластна от него, та до момента в който повърхностно прегърнати, тъй като се притежавахме отвън всички човешки предубеждения, си говорехме за вселенските неща, аз тръснах, в припадък хем да му кажа какъв брой... ммм, държа на него, хем да не му покажа хептен ачик-ачик какъв брой съм вътре и с двата крайници: „ Всъщност си ми непосредствен доста повече като другар, в сравнение с като мъж ”. След което той стана церемониално и сподели: „ Лека нощ, мойто момиче, извини ме, че ще се прибереш сама ”. И си потегли, апелирам ви се! А аз с най-гордо вирнатата си глава заизкачвах кошмарните 100 и дванайсет стъпала към моята квартира, с единственото предпочитание като стигна горе, да се ритна в задника и да се извъргалям назад. Където, в случай че оживея, да продължа да се ритвам, да се тъпча и да се разпердушиня дефинитивно.
Моята горделивост се беше сблъскала челно с неговата. Невинните ни суети се бяха счепкали крепко, уязвимите ни надменности си бяха изиграли коронния номер на китайката. Е, на разсъмване той почука на прозореца ми и като по-голям и по-умен, се извини, че ме е оставил да се прибирам сама. Замазахме тъпата си надменност с размазания ми грим, смачкахме нелепите предубеждения, че постоянно би трябвало да се държим на състояние, сред неговата риза и моята нощница. Щото ситуацията би трябвало да е позитивно, а положителността изисква достолепието да назоваваш нещата с същинските им имена.
По една или друга причина всеки от нас се пази да си открие картите, страстите, желанията, задачите. Казваш ли каквото мислиш, ставаш уязвим, а ние мъкнем корубите си и гледаме да се сврем на предпазена територия. Това не е горделивост, а неустановеност. Несигурността е плод на предубеждения. Достойнството не е фатализъм, а съществуване на здрав разсъдък, почтеност и почитание към себе си и другите. Останалото е олелия и безумие. Но това е различен разказ. И не е написан от Джейн Остин.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
Няма да чета конско. Няма да влизам в ролята на наставник. Изобщо няма да възправям външност на ревнив пазител. Просто през днешния ден се навършват 100 години, откогато Джейн Остин, авторката на романа „ Гордост и предубеждения ” е в по-добрия, както споделят, свят и оттова ни гледа сеирите по тематиката.
Няма да ви разказвам отново романа. Който чел - чел, кой каквото схванал – схванал. Аз от време на време си разчоплям такива завързани тематики – от библейските до актуалните им измерения.
Гордостта е един от седемте смъртни гряха. Същевременно обаче всеки човек би следвало да има горделивост. Къде се „ бият ” тогава понятията? Гордостта е грях, когато е в смисъла на надменност, на суетност, на пустославие, на пренебрежителност. Гордостта обаче е добродетел в смисъла на достолепие, на самоуважение, на чест. Елементарно. Да, но какъв брой тънка е границата - колкото невъзможността камила да мине през иглено ухо. Надявам се, че към този момент всички знаят, дето не едногърбо или двугърбо животно следва да се провира през дупчицата на иглата, а камила с акцентиране на последното „ а ”, която се явява просто нишка, нещо като пълен конец, най-грубо казано. Което не значи, че влизането в Царството небесно на недостойните за него, става от елементарно, по-лесно. Но да оставим това за когато му пристигна времето. Сега иде тирада за гордостта. И дали тя се е трансформирала в днешното ни необмислено забързано съществуване в излишен и комичен фатализъм. Много образци всеки от нас би могъл да извади в интерес на тезата, че да си горделив и несклоняем носи единствено негативи. Превиването на гръбнака в името на хляба, на покрива над главата, на следващото ходило по кариеристичната стълба, та чак до върха й, където с блеснал взор можеш да кажеш „ Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя! ”, за жалост (мое) и мотив за задоволство (нечие), от дълго време не е медицински въпрос. Това гръбначно деформиране е въпрос на морал.
Но, споделих, аз няма да ви го чета. Защото ох, по какъв начин съм се правила на горда, мислейки си, че напряко съм неотразима! Независима, та чак „ Женевиев, Вие шествате над нещата ”! Накокошинена, с висок гард и постоянно вдигнато рамо! Сакън да не покажа уязвимост, сакън да не се разбере какъв брой съм уязвима, безпомощна, омотана като патка в кълчищата на личните си усеща. Вярно, мама от дете ми набиваше в главата, че би трябвало постоянно да се държа „ на състояние ”. Много е смешно и старомодно, но значеше да не се посрамвам, да не ставам за смях, да върша положително усещане.
Роптаех, че налог публично мнение не заплащам, обаче от време на време плащах за сметка на самата себе си. И до в този момент не знам дали пък не е било за положително.
На абитуриентския си бал отидох с Училищното си гадже, аз, бе, аз, съвсем единствена от целия випуск не с джентълмен от класа, а с гаджето ми, което беше приключило същата гимназия две години преди мене. Горда, нафукана, „ ниц, пък да видите! ”, признавам си го. И до момента в който в зала „ Универсиада ” се тъпчехме всички зрелостника от региона под звуците на „ Щурците ” и помня ли кой тъкмо, в компанията на студени сандвичи и топла бира, той ми подмятна сякаш безгрижно, само че доста съществено, че към този момент имам цялостното право на независими решения. Аз обаче, доста горда от своята автономия, го прекъснах: „ Глупости, има ли смисъл да си скапваме другарството! ” Щото нали – няма да ми омекват колената, я!
Години по-късно, тъй като в действителност не си развалихме другарството и до през днешния ден, той ми сподели, че в случай че тогава не съм го отрязала, е щял да ми направи предложение. Нито той беше мистър Дарси, нито аз Лизи, та току-виж бях приела. И кой знае какво бих си предизвикала или бих си икономисала. Впрочем на него също. А Моят човек не пропуща да ми напомня великото ми пояснение, направено на една нощна скамейка, до момента в който се прибирахме към неговата квартира. Бях убийствено влюбена, само че още по-убийствено се пънех той да не разбере какъв брой съм подвластна от него, та до момента в който повърхностно прегърнати, тъй като се притежавахме отвън всички човешки предубеждения, си говорехме за вселенските неща, аз тръснах, в припадък хем да му кажа какъв брой... ммм, държа на него, хем да не му покажа хептен ачик-ачик какъв брой съм вътре и с двата крайници: „ Всъщност си ми непосредствен доста повече като другар, в сравнение с като мъж ”. След което той стана церемониално и сподели: „ Лека нощ, мойто момиче, извини ме, че ще се прибереш сама ”. И си потегли, апелирам ви се! А аз с най-гордо вирнатата си глава заизкачвах кошмарните 100 и дванайсет стъпала към моята квартира, с единственото предпочитание като стигна горе, да се ритна в задника и да се извъргалям назад. Където, в случай че оживея, да продължа да се ритвам, да се тъпча и да се разпердушиня дефинитивно.
Моята горделивост се беше сблъскала челно с неговата. Невинните ни суети се бяха счепкали крепко, уязвимите ни надменности си бяха изиграли коронния номер на китайката. Е, на разсъмване той почука на прозореца ми и като по-голям и по-умен, се извини, че ме е оставил да се прибирам сама. Замазахме тъпата си надменност с размазания ми грим, смачкахме нелепите предубеждения, че постоянно би трябвало да се държим на състояние, сред неговата риза и моята нощница. Щото ситуацията би трябвало да е позитивно, а положителността изисква достолепието да назоваваш нещата с същинските им имена.
По една или друга причина всеки от нас се пази да си открие картите, страстите, желанията, задачите. Казваш ли каквото мислиш, ставаш уязвим, а ние мъкнем корубите си и гледаме да се сврем на предпазена територия. Това не е горделивост, а неустановеност. Несигурността е плод на предубеждения. Достойнството не е фатализъм, а съществуване на здрав разсъдък, почтеност и почитание към себе си и другите. Останалото е олелия и безумие. Но това е различен разказ. И не е написан от Джейн Остин.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
Източник: klassa.bg
КОМЕНТАРИ